Решение по Административно дело 221/2011г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 179

30.03.2011 г. гр.Хасково

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на тридесети март две хиляди и единадесета година в състав:

СЪДИЯ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА

Секретар: Д.Д.

Прокурор:

като разгледа докладваното от съдия В.Желева административно дело №221 по описа на съда за 2011 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр.с чл.46а ал.1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/

Образувано е по жалба на М.Ш., гражданин на П., с адрес СДВНЧ – Б., ул.”Г. Г.” №.., и посочен по делото съдебен адрес: С., ул.”У.” №.., ет… – БХК, против Заповед №ОЧ-86/31.01.2011 г. на Н. на ГПУ – С., с която е настанен принудително в специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ към Дирекция „Миграция” – МВР.

Жалбоподателят твърди, че е търсещ закрила, влязъл в Р. Б., за да упражни правото си на международна закрила по ООН Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и Закона за убежището и бежанците на Р. Б.. Подал молба за закрила до Държавна агенция за бежанците при МС по реда на чл.58 ал.4 от ЗУБ. Понастоящем по силата на оспорената заповед бил принудително настанен в СДВНЧ – Б.. Заповедта била незаконосъобразна поради отпаднало правно основание за издаването й и несъответствие с целта на закона. Заповедите за принудително настаняване в специални домове за временно настаняване на чужденци се издавали с цел организиране на принудителното отвеждане или експулсиране до границата на РБ. и нямали самостоятелен характер, а се издавали за да обезпечат изпълнението на издадени заповеди за принудително отвеждане до границата или за ескпулсиране от територията на РБ.. Съгласно чл.67 ал.1 от ЗУБ обаче, по отношение на чужденците, търсещи закрила, наложените принудителни административни мерки „отнемане правото на пребиваване”, „принудително отвеждане до границата”, „експулсиране” и „забрана за влизане в страната” не се привеждали в изпълнение до влизане в сила на решението на председателя на Държавната агенция за бежанците. Следователно по отношение на жалбоподателя от момента на подаването на молбата му за закрила до ДАБ, в сила ex lege била разпоредбата на чл.67 ал.1 от ЗУБ и била налице законова забрана да бъде организирано принудителното му отвеждане или експулсиране. Така, макар и законосъобразно издадена, в настоящия момент обжалваната заповед се явявала незаконосъобразна на основание чл.146 т.5 от АПК, тъй като правното основание за издаването й е отпаднало с отпадането на законоустановената в чл.44 ал.6 от ЗЧРБ нейна цел – да се организира принудителното отвеждане или ескпулсиране. Твърди се, че жалбата не се явява просрочена, за което се излагат подробни съображения. Смисълът от съществуването на мерките за принудително настаняване в закона бил да се осигури изпълнението на държавната принуда, но издаването им се подчинявало на определени условия и предпоставки, препятстващи самоцелното ограничаване на основни човешки свободи и злоупотреба с власт. Наличието на тези предпоставки можело да бъде проверявано при съдебното обжалване във всеки един момент на основание чл.15 ал.4 от Директива 2008/115/ЕО за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Тази норма не била въведена в ЗЧРБ с ДВ бр.36/2009 г. в срока за транспониране до 24 декември 2010 г., предвиден в чл.20 ал.1 от Директивата и на основание чл.288 ал.3 от Договора за функциониране на ЕС и по силата на чл.5 ал.4 от Конституцията имала предимство пред всички вътрешни норми, които й противоречат, като се сочи чл.46а, ал.1 от ЗЧРБ. Претендира се отмяна на оспорената заповед.

Ответникът, Началник на ГПУ – С., не изразява становище по жалбата.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

До Началника на ГПУ – С. е постъпило Предложение рег.№2381/31.01.2011 г. на Началник на ГОДГ-04 гл.инспектор Ф., с което го уведомява, че в 10,45 часа на 29.01.2011 г. граничен патрулен наряд ГПН ”МПТВН” Терма-04 на група за охрана на държавната граница ГОДГ-04 в състъв ст.полицай Д. Й. Д. и полицай К. Н. И. забелязали четири лица да пресичат държавната граница /ДГ/ от съседна за наша територия в близост до 290 гранична пирамида. ГПН „ГБ” в състав гл.полицай И. П. М. и ст.полицай Д. Д. Д. блокирали направлението за вероятно движение на нарушителите. ГПН „ОИГ” в състав ст.полицай Т. С. Х. и гл.полицай И. С. П. в близост до височината „Чадър могила” в 12,00 часа задължали четири лица, които се самоопределили за граждани на П.. Между изброените лица е посочен и жалбоподателят М.Ш., роден на *** г. в П.. Посочено е, че лицата са преминали държавната граница от РТ. в РБ. в района на 291 гранична пирамида, в землището на с.М., без разрешение на надлежните органи на властта и не през определените за целта места. Направено е предложение на същите да бъдат наложени принудителни административни мерки на основание чл.41 т.1 от ЗЧРБ. Посочено е, че лицата не се предават на гранично полицейския наряд, за да заявят намерението си да получат статут на бежанци, а се укриват упорито с цел да навлязат нелегално в Р. Б., с намерение да използват страната като транзитен пункт на път за страна от З. Е., което било опасност за възпрепятстване изпълнението на заповедта за принудителното отвеждане до границата на Р. Б.. Направено е предложение до отпадането на пречките за изпълнение на ПАМ по чл.41 т.1 от ЗЧРБ и за организиране извеждането на чужденците от РБ., същите да бъдат настанени в СДВНЧ към Дирекция „Миграция” – МВР.

Със Заповед рег.№ОЧ-85/31.01.2011 г. Началникът на ГПУ – С. е наложил на жалбоподателя принудителна административна мярка „Принудително отвеждане до границата на РБългария” на основание чл.41 т.1 и чл.44 ал.1 от ЗЧРБ и тази заповед е връчена на чужденеца на 02.02.2011 г.

Със Заповед рег.№ОЧ-86/31.01.2011 г.Началникът на ГПУ – С. е заповядал принудителното настаняване на жалбоподателя в СДВНЧ, за срок до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане и организиране извеждането на чужденеца от РБългария, но не повече от 6 месеца. В заповедта е посочено, че на 29.01.2011 г. в 12,00 часа в района на село М. в зоната на отговорност на ГПУ – С. при РДГП – Е., граничен полицейски патрул от ГОДГ – 04 е задължал лице, което се е представило с имена М.Ш., роден *** г. в П., по заявени от лицето данни. Чужденецът не е представил докуметни за самоличност, поради което следва да се приеме, че е с неустановена самоличност. В разговор с лицето е установено, че целта на влизането в РБ. е да използва страната като транзитен пункт на път за Западна Европа. На лицето е наложена ПАМ по чл.39а т.2 от ЗЧРБ. Имайки предвид нелегалното преминаване на държавната граница и заявената цел на пътуване, съществува реална опасност да се укрие, за да възпрепятства изпълнението на заповедта за принудително отвеждане и да осъществи целта си. Заповедта е връчена на жалбоподателя на 02.02.2011 г. срещу подпис в присъствието на преводач. Видно от Приемо-предавателен протокол от 02.02.2011, на същата дата жалбоподателят е настанен фактически в СДВНЧ – Дирекция „Миграция” - ГДБОП, на основание оспорената в настоящото производство заповед. Жалбата срещу заповедта за принудително настаняване е постъпила по пощата с дата на пощенското клеймо 08.02.2011 г., т.е. депозирана е в 7-дневен срок от фактическото настаняване, установен в чл.46а от ЗЧРБ /изм.ДВ бр.9/28.01.2011 г./

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, срещу годен за обжалване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.

Оспорваната заповед е обективирана в писмена форма и е издадена от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност. Съгласно чл.44 от ЗЧРБ, принудителните административни мерки могат да се налагат със заповеди на директорите на регионалните дирекции „Гранична полиция” на МВР или на оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена Заповед рег.№2587/10.11.2010 г., видно от която Директорът на РДГП – Е. е оправомощил Началника на ГПУ – С. при РДГП – Е. Комисар Г. П. К. да издава заповеди за налагане на ПАМ, включително по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ, а в негово отсъствие същите се издават от Зам.Началник ГПУ. Предвид изложеното издателят на административния акт разполага с надлежно делегирана компетентност да издаде процесната заповед.

Заповедта е мотивирана с посочване както на фактическите, така и на правните основания за издаването й. Като правни основания са посочени чл.44 ал.6 и ал.10 от ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл.44 ал.6 от ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.2 и 3, е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудителното отвеждане до границата на Р. Б. или експулсирането. Алинея 10 на същата норма регламентира, че настаняването на чужденци в специалните домове се извършва въз основа на заповед за принудително настаняване, издадена от компетентни длъжностни лица от Министерството на вътрешните работи, като в заповедта изрично се посочва необходимостта от настаняването и законовото основание и се прилага копие от заповедта по ал.6. Следователно законовите предпоставки, при които административният орган може да издаде заповед за принудително настаняване в СДВНЧ са наличие на заповед за наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.2 и 3 от ЗЧРБ и кумулативното наличие на поне едно от трите обстоятелства – чужденецът да е с неустановена самоличност, да възпрепятства изпълнението на заповедта, или да е налице опасност от укриване.

В случая е безспорно доказано, че на жалбоподателя е наложена ПАМ по чл.39а т.2 от ЗЧРБ – принудително отвеждане до границата на РБългария. Административният орган е посочил и необходимостта от настаняването в СДВНЧ, като е мотивирал от фактическа страна акта си с това, че лицето е с неустановена самоличност и съществува реална опасност да се укрие, за да възпрепятства изпълнението на заповедта за принудително отвеждане до границата на Р. Б., имайки предвид нелегалното преминаване на държавната граница и заявената цел на пътуването му. Според съда, тези мотиви дават достатъчно представа за основанието, което административният орган е приел за налично. От тях може да се изведе и втората предпоставка за налагане на ПАМ, а именно наличие на опасност от укриване. От събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че жалбоподателят – чужденец, преминал незаконно през държавната граница и влязъл в РБългария не по установения за това ред е без документи за самоличност и се е укривал от гранично полицейския наряд, поради което съществува основателна вероятност отново да се укрие и по този начин да възпрепятства изпълнението на наложена му ПАМ отвеждане до границата на РБългария. Това основание се потвърждава от съдържащото се в административната преписка Предложение за налагане на ПАМ по ЗЧРБ и не се оспорва от жалбоподателя. Същото е мотивирало административния орган да наложи по отношение на жалбоподателя принудителната административна мярка принудително настаняване в СДВНЧ.

В жалбата не се наведени доводи за допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила при издаване на заповедта и такива не се установяват от съда. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че заповедта е незаконосъобразна поради отпадане на правното основание за издаването й с отпадането на законоустановената в чл.44 ал.6 от ЗЧРБ нейна цел – да се организира принудителното отвеждане или ескпулсиране. Съгласно правилото на чл.142 ал.1 от АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Към момента на издаване на процесната заповед са били налице фактическите предпоставки за издаването й и административното разпореждане се явява постановено в съответствие с материалния закон, което се признава и от самия жалбоподател. Следва да се посочи, че към момента на издаване на заповедта е в сила редакцията на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ преди изменението му с ДВ бр.9/28.01.2011 г., според която редакция при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Р. Б., семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. С изменението, в сила от 01.02.2011 г. са въведени допълнителни критерии за съобразяване, между които и наличието на производства по Закона за убежището и бежанците. Жалбоподателят не твърди да е имало образувано такова производство към момента на постановяване на заповедта за принудително настаняване в СДВНЧ и административният орган – издател на акта не е бил длъжен да съобразява наличието му. От административната преписка се установява, че чужденецът е задържан непосредствено при влизането му в страната и тази продължителност на пребиваването му на територията на РБългария е отчетена в акта. Жалбоподателят не е ангажирал доказателства за твърденията си, че е подал молба за закрила по реда на ЗУБ, като е посочил само, че е сторил това на дата 07.02.2011 г. чрез Директора на СДВНЧ. Видно е, че дори да е подадена такава молба, това е станало след издаването на оспорената заповед. Настоящият състав не споделя довода, че подаването на молбата и образуването на производство по нея следва да се определи като нов факт от значение за делото по смисъла на чл.142 ал.2 от АПК. С нормата на чл.67 ал.1 от ЗУБ е предвидено принудителните административни мерки, включително мярката “принудително отвеждане до границата”, да не се привеждат в изпълнение до приключване на производството /това по Раздел I на глава шеста от ЗУБ/ с влязло в сила решение. Тази специална норма има отношение към производството по изпълнението на издадената на жалбоподателя заповед за принудително отвеждане до границата на РБ.. При наличие на подадена от чужденеца молба за закрила по реда на ЗУБ, е налице забрана за привеждане в изпълнение на наложената ПАМ „принудително отвеждане до границата”, но това не води до забрана за организирането на принудителното отвеждане, респективно до отпадане целта на принудителното настаняване, нито до незаконосъобразност на заповедта за принудителното настаняване. Както се посочи, съответствието на тази заповед с материалния закон се преценява към момента на издаването й. Отчитайки значимостта на правата на адресатите на ПАМ, които се ограничават с нея, законодателят е предвидил както съкратен срок за обжалването й, така и кратък срок за произнасяне на съда, с цел своевременно осъществяване на преценката за законосъобразност. Заповедта е издадена със срок „до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане”, което означава, че с отпадането на необходимостта от изпълнение заповедта прекратява действието си, тъй като съгласно чл.44 ал.8 от ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал.6, но не повече от 6 месеца, т.е. настаняването има срочен характер, който в случая е съобразен от издателя на акта. Законодателят е предвидил възможността /в чл.46а ал.3 и ал.4 от ЗЧРБ/ съдът да се произнася по прекратяване на настаняването, включително по молба на заинтересования чужденец, когато същият е задържан след отпадане на необходимостта за това. В този смисъл е съобразен и Член 15 ал.4 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, според който, когато стане ясно, че ... вече не съществуват посочените в параграф 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно.

Оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата форма и процедура, съответства с материалния закон и неговата цел и следва да бъде потвърден, а подадената против него жалба подлежи на отхвърляне като неоснователна.

Водим от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Ш., гражданин на П., против Заповед №ОЧ-86/31.01.2011 г. на Началника на ГПУ – С..

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: