Решение по Административно дело 294/2014г.

Р Е Ш Е Н И Е

№341

22.07.2014 г. гр.Хасково

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на девети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВА БАЙНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА

КРЕМЕНА КОСТОВА - ГРОЗЕВА

Секретар: М.Ч.

Прокурор: Розалин Трендафилов

като разгледа докладваното от съдия В.Желева административно дело №294 по описа на съда за 2014 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.191, ал.2 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от „Бетатур“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.„В.“ „С.“, представлявано от управителя В.А.С., против чл.19, ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4 и чл.10, ал.3 от Наредба №10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Димитровград.

В жалбата се твърди, че оспорените разпоредби от нормативен акт са приети извън материалната компетентност на административния орган. Общинските съвети не разполагали с правомощието да определят местните такси, тъй като законодателят оправомощил тези органи на местно самоуправление с функцията да определят единствено размера на местните такси и цени на услуги, както и условията, при които същите да бъдат събрани /т.е. администрирането им/. Този извод се налагал от нормата на чл.6, ал.1 от ЗМДТ и от съдържанието на Глава трета „Местни такси“ от ЗМДТ. Общинският съвет – Димитровград приел норми, попадащи извън материята, която е оправомощен да регулира по силата на чл.9 от ЗМДТ. Съгласно разпоредбата на чл.67, ал.1 от ЗМДТ, основният начин на определяне размера на ТБО бил съобразно количеството на битовите отпадъци, а вторият начин, определен в ал.2 на нормата, бил приложим единствено в случай, при който количеството на битовите отпадъци обективно не може да бъде установено. Единствената предпоставка, въз основа на която административният орган е оправомощен да приложи разпоредбата на чл.67, ал.2 от ЗМДТ, било наличието на такава обективна невъзможност. Нормите на чл.19 и чл.10 от Наредбата обаче въвеждали допълнителни изисквания спрямо задължените лица за прилагането на основния начин на изчисление на ТБО, а същевременно разширявали кръга на случаите /предпоставките/, при които ТБО може да се изчисли пропорционално върху данъчната оценка на имота. Предвиденото в разпоредбата на чл.19, ал.4 от Наредбата, освен че било извън компетентността на общинския съвет, сериозно ограничавало приложението на норма от по-висока степен – чл.67, ал.1 от ЗМДТ. Счита се, че с посочените разпоредби на чл.19 от Наредбата общинският съвет е регулирал отношения, които не попадат в кръга на оправомощаване по силата на закона и като приети извън материалната му компетентност, възложена по силата на чл.9 от ЗМДТ, разпоредите на чл.19, ал.1-4 и чл.10, ал.3 от Наредбата били нищожни. Алтернативно се излагат съображения, че било налице особено съществено противоречие на оспорените разпоредби с материалния закон, тъй като обжалваните правни норми особено съществено се различавали от предвидените в законовия нормативен акт условия /чл.67, ал.1 и ал.2 от ЗМДТ/, поради което се явявали нетърпими от гледна точка на правния ред. С нормата на чл.19, ал.3 от Наредбата се въвеждали различни предпоставки /извън посочената в ЗМДТ/, които не били предвидени от законодателя и поради това противоречали на неговата воля, изразена в чл.67, ал.2 от ЗМДТ. Посочените пороци водели до незаконосъобразност на оспорените разпоредби. Отделно от това незаконосъобразните норми влияели пряко върху начина на изчисление на размера на ТБО за данъчнозадължените лица, което водело до увеличение на този размер, респективно сериозно вредяло на потребителите на общинските услуги. Цитират се мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗМДТ, приет на 07.11.2013 г., обн.ДВ бр.101 от 2013 г. и се излага становище, че макар изменената с него редакция на чл.67, ал.2 от ЗМДТ да влиза в сила от 01.01.2015 г., то същата изразявала цялостната нагласа на законодателя спрямо некоректното изчисляване на ТБО от общините въз основа на данъчната оценка на имотите. Навеждат се и съображения, че обжалваната част от Наредбата разкрива случай на превратно упражняване на власт и противоречи на целта на закона. Претендира се обжалваните разпоредби да бъдат обявени за нищожни, алтернативно отменени като незаконосъобразни.

Ответникът, Общински съвет – Димитровград, не ангажира становище по жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково счита атакуваните текстове от Наредба №10 за правилни и законосъобразни, а жалбата за неоснователна, като пледира за оставянето й без уважение.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

Наредба №10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Димитровград /по-нататък Наредба №10/ е приета от Общински съвет – Димитровград на основание чл.9 от ЗМДТ и съгласно §4 от ПЗР на същата, влиза в сила от 01.01.2010 г. Пълният текст на наредбата е публикуван на официалната страница на Община Димитровград в интернет на адрес http://www.dimitrovgrad.bg/2-naredbi.aspx. В същия са изброени и номерата на решенията на Общински съвет – Димитровград, с които са извършвани промени в наредбата, като последното от тях е Решение №962 от 26.09.2013 г.

По делото е представена извадка от текста на наредбата, съдържаща оспорените норми, които имат следното съдържание:

Чл.10. (3) Общинската администрация може да откаже извършването на исканата услуга на физическото или юридическо лице, което има парични задължения към община Димитровград.

Чл.19. (1) /изм. с Р №276/31.05.2012 г./ Когато таксата се определя според количеството на битовите отпадъци, лицата подават декларация в Община Димитровград до 30 ноември на предходната година. За придобитите през годината имоти декларацията се подава в 2-месечен от датата на придобиването им.

(2) В декларацията се посочват вида и броя на съдовете за изхвърляне на битовите отпадъци, които ще се използват през годината, съобразно обявената от Общинския съвет честота на извозване на битовите отпадъци.

(3) Когато лицето не е подало декларация в срок, декларирало е по-малко от необходимия му брой от съответния вид съдове за битови отпадъци или не изхвърля битовите отпадъци в определените за целта съдове, то заплаща годишната такса върху данъчната оценка. От размера на дължимата годишна такса се приспада платената част, като върху разликата се дължат лихви, съгласно сроковете за плащане.

(4) /нова с Р №1559/26.05.2011 г./ За 2011 г. декларацията по ал.1 се подава в срок до 30 юни 2011 година. Декларация по ал.1 могат да подават предприятия, които са декларирали притежаваните нежилищни имоти или такива, върху които е учредено вещно право на ползване с декларация по чл.14 от ЗМДТ съгласно § 21 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗМДТ и нямат изискуеми задължения към община Димитровград.

Дружеството - жалбоподател е представило Констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот №91, том VI, дело №521 от 15.06.2006 г., с който „Бетатур” ООД – С. се легитимира като собственик на Урегулиран поземлен имот I-1904 с площ 3518,005 кв.м., в кв.187 по плана на гр.Димитровград, ведно с построената в него шестнадесететажна масивна сграда с РЗП – 6 208,80 кв.м., състояща се от стаи – офиси, хотелска част, ресторант, бар, складове и трафопост. С жалбата е представено е и писмо рег.индекс ПР-10-1729#1/15.11.2012 г. на Началник отдел „Приходи” при Община Димитровград, адресирано до „Бетатур” ООД, с което дружеството се уведомява, че във връзка с подадена от него Декларация по чл.19 от Наредба №10 с вх.№ПР-10-1729/12.11.2012 г., декларацията не може да бъде уважена „съгласно чл.10, ал.3 от Наредба №10”, тъй като към 13.11.2012 г. „Бетатур” ООД има задължения към Община Димитровград в размер на 31 879.30 лв.”

Видно от приложената по делото разпечатка от интернет страницата на Община Димитровград, на 03.12.2013 г. там е публикувано обявление от Отдел „Приходи” на Община Димитровград, с което се уведомяват данъчно задължените лица, които подават декларации по чл.19 за брой и вид съдове за смет /Наредба №10 на ОбС – Димитровград/, че при неизплатени към 1 януари 2014 г. задължения няма да се обработват декларациите им за идната година.

Жалбата е процесуално допустима по следните съображения:

На основание чл.187, ал.1, във вр. с чл.185 от АПК, подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени пред съд, включително в отделни техни разпоредби, без ограничение във времето. Съгласно чл.186, ал.1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. В случая предмет на оспорване са отделни разпоредби от Наредба №10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Димитровград, които съдържат подзаконови административноправни норми с многократно правно действие и отнасящи се за неопределен и неограничен брой адресати, т.е. притежават характеристиките на нормативен административен акт по смисъла на чл.75 от АПК. /Изключение прави изр.първо на чл.19, ал.4 от Наредба №10, което е с еднократно правно действие и доколкото по отношение на него няма изложени съображения от оспорващия, съдът не следва да извършва преценка по законосъобразността му/. От приетите без оспорване по делото писмени доказателства се установява, че „Бетатур“ ООД е юридическо лице, собственик на недвижим имот на територията на Община Димитровград, а оттам се явява задължено лице за заплащане на ТБО по смисъла на чл.64, вр. чл.11, ал.1 от ЗМДТ. Ето защо оспорените разпоредби, касаещи определянето на местната такса за битови отпадъци /ТБО/ по отношение на имоти, намиращи се на територията на община Димитровград, както и извършването на определени административни услуги във връзка с това, безспорно пряко и непосредствено засягат правните интереси на дружеството – жалбоподател. Същото се явява надлежно легитимирана страна, разполагаща със законоустановена възможност и правен интерес от обжалване на процесните разпоредби.

След преценка на доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146, във вр.с чл.196 от АПК, съдът счита жалбата за частично основателна.

С оглед разпоредбите на чл.76, ал.3 от АПК, чл.21, ал.2 от ЗМСМА и чл.9 от ЗМДТ компетентен да приеме наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги е Общинският съвет, поради което оспорените текстове от Наредба №10 са приети от Общински съвет – Димитровград в качеството му на материално и териториално компетентен орган. Спазена е формата за издаване на подзаконовия акт и изискването на чл.78, ал.3 от АПК нормативните административни актове на общинските съвети да се разгласяват чрез местните печатни издания или по друг подходящ начин, като в жалбата не са повдигнати възражения относно процедурата по приемането на оспорените отделни разпоредби от наредбата.

Настоящият съдебен състав преценява като неоснователно възражението на жалбоподателя за нищожност на оспорените норми, поради приемането им извън материалната компетентност на административния орган. Безспорно ТБО е местна такса, която се събира от общините /чл.6, ал.1, б.„а” от ЗМДТ/, а чл.9 от ЗМДТ изрично оправомощава общинските съвети да приемат наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. Ето защо изтъкнатите в жалбата съображения, че с процесните норми общинският съвет е надвишил правомощията си, ограничени до определяне размера на местната такса и условията за нейното събиране /администриране/, на практика изискват преценка относно съответствието на оспорените норми с нормативен акт от по-висока степен, а не касаят тяхната валидност.

Както самият оспорващ сочи, при липсата на легална дефиниция на понятието „нищожност”, същото се извлича от правната доктрина. Като нищожни правната теория приема основно административните актове, издаден от некомпетентен орган, както и тези, при които противоречието на акта с материалния закон е дотолкова съществено, че правните му последици са напълно несъвместими с установения правов ред. В административното право, за разлика от гражданското право, липсва специален законов текст, който да регламентира кога съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем. В правната теория основното разграничение между двата вида порочни административни актове е поставено в зависимост от степента на порока, от който е засегнат акта. Общоприето е становището, че нищожни са тези административни актове, които поради радикални, основни и тежки пороци се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи, поради което изобщо не могат да породят, изменят или погасят права. Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на оспорените разпоредби от наредбата не се констатира изначална липса на правно основание за приемането им, поради което същите са годни да породят валидни правоотношения и правни последици и не са нищожни.

Макар да са валидни, като приети от компетентен орган и в изискуемата писмена форма, част от оспорените разпоредби от Наредба №10 са в противоречие с материалноправните норми, което е основание за отмяната им по смисъла на чл.146, т.4, във вр. с чл.196 от АПК.

На първо място следва да се посочи, че с нормата на чл.141, ал.3 от Конституцията на Република България е предвидено правомощие на общинските съвети да определят размера на местните такси, по ред установен със закон. Наредба №10 на ОбС - Димитровград е приета на основание чл.9 от ЗМДТ и като подзаконов нормативен акт следва да е изцяло съобразен с нормативните актове от по-висока степен, без да им противоречи. Съгласно правилото на чл.15, ал.1 от ЗНА, нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен, а чл.8 от ЗНА предвижда, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Тоест уредбата, която дава общинската наредба, следва да уточнява и конкретизира законовата уредба съобразно местните условия, но не може да е в противоречие със закона, или да преурежда по различен начин вече уредени от закона обществени отношения.

Отношение към процесните разпоредби имат законовите норми от Глава първа, Раздел II „Местни такси” и Глава трета, Раздел I „Такса за битови отпадъци” на ЗМДТ, и по-конкретно следните:

Чл.7. (1) Местните такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата;

Чл.8. (1) Общинският съвет определя размера на таксите при спазване на следните принципи:

1. възстановяване на пълните разходи на общината по предоставяне на услугата;

2. създаване на условия за разширяване на предлаганите услуги и повишаване на тяхното качество;

3. постигане на по-голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси.;

Чл.62. Таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл.66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване.

Чл.66. (1) Таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за: 1. осигуряване на съдове за съхраняване на битовите отпадъци - контейнери, кофи и други; 2. събиране, включително разделно на битовите отпадъци и транспортирането им до депата или други инсталации и съоръжения за третирането им; 3. проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на битови отпадъци, включително отчисленията по чл.60 и 64 от Закона за управление на отпадъците; 4. почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване

Чл.67. (1) Размерът на таксата се определя в левове според количеството на битовите отпадъци.

(2) /редакция до допълнението на нормата, обн.ДВ бр.101 от 2013 г., в сила от 1.01.2015 г./ Когато не може да се установи количеството на битовите отпадъци по ал.1, размерът на таксата се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет.

От съдържанието на цитираните текстове на чл.67, ал.1 и ал.2 от ЗМДТ в приложимата й в случая редакция, недвусмислено се налага извода, че законодателно е установена поредност при прилагането на двата начина за определяне на размера на таксата битови отпадъци. На първо място определянето на размера на таксата е обусловено от „количеството на битовите отпадъци” и само при невъзможност за установяване на същото следва да намери приложение ал.2, според която размерът на таксата се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа определена от общинския съвет. Съдебната практика последователно приема, че двата способа за определяне размера на таксата за битови отпадъци се прилагат при условията на евентуалност и в посочената в закона последователност, като общинският съвет няма възможност за преценка кой от тях да приложи при регламентиране на реда за определяне на таксата с наредбата /в този смисъл Решение №400/10.01.2013 г. по адм.дело №8358/2012 г. на ВАС, Решение №9680/27.06.2013 г. по адм.дело №5791/2013 г. на ВАС и др./ Законодателното решение на чл.67, ал.1 от ЗМДТ, въвеждащо като основен принцип при определяне на таксата за битови отпадъци количеството на битовите отпадъци, т.е. принципа „замърсителят плаща”, е в синхрон и с установения от чл.8, ал.1, т.3 на ЗМДТ принцип на постигане на по-голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси.

Същевременно нито в ЗМДТ, нито в друг закон е регламентирано кога може и кога не може да се установи количеството на битовите отпадъци, което да послужи за определяне размера на ТБО. В случая Общински съвет – Димитровград е запълнил тази законова празнота с разпоредбата на чл.19 от Наредба №10, като е установил нормативно един обективно възможен начин за установяване на това количество. Предвидил е възможност за определени категории лица да подават ежегодно декларация, в която да посочват вида и броя на съдовете за изхвърляне на битови отпадъци, които считат, че ще използват през следващата календарна година, съобразявайки предварително обявена честота на извозването на съдовете. Противно на твърденията на оспорващия, с предоставянето на тази възможност не е допуснато нарушение на закона, а е запълнена неговата празнота, което е допустимо да стане с подзаконов нормативен акт като наредбата. Общинският съвет не вменява на задължените лица свои задължения по изчисляването на ТБО, а им предоставя една възможност да предвидят действителното бъдещо количество на изхвърляните от тях битови отпадъци, именно за да бъде спазено изискването на чл.67, ал.1 от ЗМДТ и размерът на ТБО да бъде определена според това количество. След като в закона няма предписан конкретен начин за установяване на количеството, то така избраният от органа на местното самоуправление начин следва да се приеме за достатъчно обективен и възможен. Предвиденото в чл.19, ал.3, предл.първо от Наредба №10 - когато лицето не е подало в срок декларацията по ал.1, то да заплаща годишната такса върху данъчната оценка – не въвежда неустановена със закон санкция по отношение на това лице, а представлява нормативно разписана хипотеза за прилагането на чл.67, ал.2 от ЗМДТ, тъй като в този случай безспорно обективно не е възможно да се установи /и то предварително/ количеството на битовите отпадъци, за да бъде определена ТБО съобразно него. В тази първа хипотеза /на неподадена, или на неподадена в срок декларация/, общинският съвет няма друга възможност, освен да определи размера на ТБО съобразно регламентацията на чл.67, ал.2. Отделно от това, преди влизането в сила от 01.01.2015 г. на допълнението на последната норма, определянето на годишната такса върху данъчната оценка не е изрично забранено от закона, т.е. е допустимо и тази част от чл.19, ал.3 от Наредба №10 не противоречи на материалноправни норми от по-висок ранг.

По отношение втората и третата хипотеза на чл.19, ал.3 от Наредба №10, настоящият съдебен състав намира оспорването за основателно по изложените в жалбата съображения. Не може да се приеме, че когато едно лице е декларирало „по-малко от необходимия му брой от съответния вид съдове за битови отпадъци”, или когато „не изхвърля битовите отпадъци в определените за целта съдове”, е налице обективна невъзможност за определяне количеството на генерираните от същото битови отпадъци. Напротив, от самото съдържание на разпоредбите следва извод за възможност да се определи това количество, т.к. дори само за да прецени, че предварително декларирания брой съдове са недостатъчни за задълженото лице, администрацията трябва да разполага с информация относно количеството изхвърлен от лицето отпадък. Тоест въвеждайки тези два критерия като предпоставка за прилагането на ал.2 на чл.67 от ЗМДТ, вместо на ал.1, общинският съвет недопустимо е разширил кръга на случаите, при които ТБО може да се изчисли пропорционално върху данъчната оценка на имота. При прилагането на тези хипотези на практика би се стигнало до двукратно определяне размера на ТБО за един и същ имот – веднъж съобразно количеството на отпадъка /въз основа на предварително подадената декларация/ и втори път – върху данъчната оценка на имота, след като се установи /без да е ясно кога и по какъв ред/, че отпадъкът е изхвърлен в по-голямо от предвиденото количество. Нарушено е конституционно въведеното изискване общинските съвети да определят размера на местните такси по реда установен със закон, като в случая се нарушава поредността, установена в двете алинеи на чл.67 от ЗМДТ. По тези съображения нормата на чл.19, ал.3 от ЗМДТ следва да бъде отменена частично, само в тези й незаконосъобразни части, включително последното изречение на разпоредбата. По мнението на съдебния състав, визираните две хипотези са въведени с цел осуетяване на злоупотреби от страна на подаващите декларациите лица, които обаче общинският съвет има възможност да уреди по различен начин, изключващ промяната на реда за изчисляване ТБО. Неизхвърлянето на битовите отпадъци в определените за целта съдове би могло да се санкционира по друг ред, но не и да представлява основание за заплащане на годишната такса върху данъчната оценка на имота.

В чл.19, ал.4 от Наредба №10 са посочени категориите лица, които могат да подават декларация по ал.1. Във връзка с изложеното по отношение на ал.1 и 2 от нормата, и доколкото визира собствениците и ползвателите като задължени лица, то това уточняване не е незаконосъобразно. Като незаконосъобразно настоящият съдебен състав приема визираната в последното предложение от нормата хипотеза, изключваща възможността тези, които имат изискуеми задължения към община Димитровград, да подават декларация по ал.1. Тази хипотеза не намира нормативна опора, тъй като законът по никакъв начин не обвързва определянето размера на ТБО по чл.67, ал.1 от ЗМДТ с наличието или липсата на задължения към общината у ползващите услугата лица. Отново се въвежда изискване, което е в отклонение с цитираната законова норма, създаваща приоритет на реда, по който се определя този размер единствено съобразно критерия „възможност да се определи количеството на битовите отпадъци”. Въздигайки обстоятелството „липса на изискуеми задължения към община Димитровград” в условие за подаване на декларация, респ. за определяне на ТБО въз основа на количеството битови отпадъци, подзаконовият нормативен акт преурежда по различен начин вече уредени от закона обществени отношения, което е основание за отмяна на тази част от текста на нормата.

По идентични съображения изцяло незаконосъобразна е и въведената с чл.10, ал.3 от Наредба №10 възможност общинската администрация да откаже извършването на исканата услуга на физическото или юридическо лице, което има парични задължения към община Димитровград. С оглед систематичното място на разпоредбата в Глава първа „Общи положения”, Раздел I „Определяне размера на общинските такси и цени на услуги” от Наредба №10, доколкото от съдържанието й не следва друго, то въведеното с тази норма изискване е приложимо по отношение на всички предоставяни от Община Димитровград административни услуги. Дефиниция на понятието „административна услуга” се съдържа в § 1, т.2 от ДР на Закона за администрацията и то най-общо включва издаване на индивидуални административни актове, с които се удостоверяват факти с правно значение или се признава или отрича съществуването на права и задължения, извършване на други административни действия, които представляват законен интерес за гражданин или юридическо лице, консултациите относно административноправен режим и експертизите. Съгласно §8 от ПЗР на АПК, уредените в този кодекс производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване по административен и съдебен ред се прилагат и при извършването на административни услуги, както и при обжалването на отказите за извършването им, освен ако в специален закон е предвидено друго. Нито в общо приложимия към производството по извършването на административни услуги АПК, нито в специалните закони, имащи отношение към предоставянето на някоя от предвидените в чл.2, ал.1 от Наредба №10 на ОбС – Димитровград услуги, има изрично регламентирано изискване предоставянето на административна услуга да става само на гражданите, които нямат неплатени задължения към общината. Извършването на административна услуга се свързва с наличието на правен интерес от същата у заявилото я лице, при наличието на който административният орган следва да проведе производството по издаване на услугата, като други условия не са предвидени от законодателя в действащата нормативна уредба. С регламентацията на чл.10, ал.3 от Наредба №10 се въвежда допълнително изискване към потребителите на административни услуги на територията на община Димитровград, което има характер на ограничително условие и като непредвидено в закона му противоречи. Нормата е в пряко противоречие и с въведената с чл.3, ал.3 от ЗОАРАКСД забрана при административно регулиране и административен контрол върху стопанската дейност административните органи и органите на местното самоуправление да налагат ограничения и тежести, които не са необходими за постигане на целите на закона.

В контекста на конкретното допуснато оспорване, на основание чл.10, ал.3 от Наредба №10 общинската администрация може да откаже на дружеството – жалбоподател извършването на услугата, свързана с битовите отпадъци, т.е. съдържанието на нормата следва да се приеме като препятстващо правото на оспорващия да ползва тази предоставяна от Община Димитровград услуга. С изричната разпоредба на чл.71, във вр. с чл.6, ал.1, б.„а” от ЗМДТ законодателят е посочил кога не се събира такса за битови отпадъци - когато услугата не се престира или не се ползва, при спазване на законовите предпоставки. Систематичното тълкуване на тези норми води на извода, че ползването на услугата тогава, когато същата се престира от общината, зависи само от волята на правните субекти и въвеждането на всякакви други условия е незаконосъобразно. Поставянето на ползването на услугата в зависимост от други обстоятелства, като липса на задължения към общината, превръща ТБО не в цена на услугата, а в санкция за твърдяно неправомерно поведение по друго правоотношение, а такава промяна на характера на таксата законът не допуска. Доколкото съществува законово установена процедура за събиране на публичните общински вземания, то предвиденото в чл.10, ал.3 от Наредба №10 представлява нетърпим от правовия ред опит да се постигне събираемост на публичните общински вземания чрез неразрешени от закона способи, каквото е лишаването от право на ползване на предоставяната от общината услуга и нормата следва да бъде отменена изцяло.

Предвид изхода на спора, основателна се явява претенцията на жалбоподателя за присъждане в негова полза на направените по делото разноски в размер на 50 лева държавна такса и 20 лева заплатена такса за съобщаване на оспорването в „Държавен вестник”, платими от ответника на 50%, съобразно уважената част от оспорването.

Водим от горното и на основание чл.193, ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на „Бетатур“ ООД, гр.С.: текста „декларирало е по-малко от необходимия му брой от съответния вид съдове за битови отпадъци или не изхвърля битовите отпадъци в определените за целта съдове” и текста „От размера на дължимата годишна такса се приспада платената част, като върху разликата се дължат лихви, съгласно сроковете за плащане” на чл.19, ал.3; текста „и нямат изискуеми задължения към община Димитровград” на чл.19, ал.4 и изцяло чл.10, ал.3 от Наредба №10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Димитровград.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Бетатур“ ООД, гр.С., в останалата й част.

ОСЪЖДА Общински съвет – Димитровград да заплати на „Бетатур“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.„В.“ „С.“, разноски по делото в размер на 35 /тридесет и пет/ лева.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Решението в отменителната му част да се обнародва по реда на чл.194 от АПК при неподаване на касационни жалби или протест или ако те са отхвърлени.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.